Довиждане, засега

Миналата година стартирах този блог, за да споделям моите пътешествия, близки и далечни. Сега, 10 месеца по-късно, реших да преустановя работата си по него като си оставям вратичка, че някой ден може да ми щукне отново да го подкарам. Основната причина е, че отнема доста време – от писането на един пост, превеждането му на английски език (в желанието ми да достига до максимално много хора), оправяне на снимки, до споделянето му по други канали (FB, Tumblr, 500px, други). Естествено мога да съкратя някои стъпки, но не искам да правя половинчати работи.

Разбира се, това не значи, че "изкуството" ми ще изчезне от онлайн пространството. Всички снимки, които правя и обработвам ще качвам във фейсбук страницата ми, така че, ако не сте я харесали, може да го направите, за да следите къде съм ходил и какво съм видял (понякога ФБ не показва всички постовете на харесалите дадена страница, така че, за да сте сигурни: Like/d => Get notifications). Също така, ако сте фенове на писанията ми ще можете да четете пътеписите от по-дългите ми пътешествия, когато са готови под формата на истинска, дебела книга-албум (за съжаление излизат соленички) или като електронна книга/pdf (на достъпна цена). Съдържанието и в двата варианта е еднакво, разликата е в цената и в това какво пипаш – хартия или таблет/мишка. Например, четири копия на азиатския ми пътепис все още очакват своите притежатели на нескромната цена от 110 лв., докато неограничен брой pdf копия могат да бъдат ваши на достъпната цена от 15 лв.

Последният абзац ми напомня малко на вица за евреина, който отишъл да пусне обявление в местния вестник за кончината на съпругата си. Казали му, че има право на още три думи и той решил да добави "Продавам Москвич изгодно". Довиждане, засега. (колата вече си я продадох)

Килиманджаро - до Ухуру и назад (ден 6)

Ставаме и обличаме поне два слоя термо бельо, зимни/ски долнище, полар и зимни/ски якета. Напъвам се да хапна 2 купички поридж, макар яко да ми се повдига. На Стан му е малко по-зле от предния ден и отказва да хапне от вкусния топъл буламач. Потегляме малко след 2 часа, а нагоре по склона се виждат няколко групички светлини от челници. Сериозният наклон започва веднага от лагера и почти без изключение ще ни прави живота по-труден в продължение на 1,300 метра денивелация. Стан нещо се затруднява, както аз предните дни и Чуа му взима раницата. Пътеката се вие зигзагообразно около скали, камъни и на места сипеи.

След час-два срещаме първата оказала се група. Не можеш да им се присмееш, че не са устискали, защото много добре знаеш на какво са подложени и защото частица от теб иска да обърне посоката надолу като тях. Разбирам ги и си казвам, че ще го изкача и заради тях. Срещаме още една група, макар и от 1 човек преждевременно да слиза. Състоянието на Стан не се подобрява и има нужда от по-чести почивки, вие му се свят, но все пак продължава.

Небето започва да изсветлява от към Мауензи и скоро при всяко ходене надясно успяваме да се насладим на все по-невероятните цветове, в които се обагря небето. Няма да стигнем на време до Стела пойнт на 5,700 м (ръба на кратера), за да видим изгрева, но не е толкова важно. Поглеждам от време на време нагоре и няма достигане този ръб на кратера, не стига, че вървим вече 4-5 часа, сякаш някой добавя още камъни и го отдалечава от нас. Забързаш ли се малко планината ти отнема и малкото кислород, който ти е отпуснала, много е нетърпелива с нетърпеливите.

Мауензи и изгрева

Килиманджаро - лагера Барафу (ден 5)

Това беше първата нощ, в която всички се наспахме хубаво, с минимален брой събуждания. Главоболието е отминало. Лагерът е доста ветровит и няма нито скреж по палатките и земята, нито конденз в преддверието. Разхождаме се из кемпа, преди да закусим.

Под нас

Килиманджаро - лагера Баранко (ден 4)

Тази сутрин не е по-различна от останалите, затова знаете какво ме събужда и къде отивам. Навън всичко отново е в скреж, облачността е под нас, пробита единствено от Меру.

Сутрешна панорама

Килиманджаро - лагера Шира 2 (ден 3)

Не знам колко е часa, но храносмилателният ми тракт, както всяка сутрин ме изкарва от чувала. Навън всичко е в скреж – палатката, прахоляка, растенията. Влизам в най-наклонената тоалетна и докато си свалям гащите се чудя дали лайняната кула на Шира ще падне, докато съм вътре. Излизам победоносно с вдигнати ръце, тананикам си мелодията от Роки, правя едно кръгче около себе си и отивам да получа овациите на току-що излюпилите се спящи красавици-машини.

Всичко е в скреж

Килиманджаро - лагера Шира 1 (ден 2)

Сутринта, докато се боря с желанието на мехура ми да стана и да се облекча и моето нежелание да се измъкна от така уютния спален чувал, чувам три лазероподобни звука от съседната палатка и по-късно Сашо се окичва със славата. Първата ми нощувка на палатка и в спален чувал през живота е успешна и най-вероятно ще повторя и тази вечер (имам ли избор).

Флора

Килиманджаро - до лагера Big Tree (ден 1)

Доста време измина от последния ми пост, което отчасти е заради това, че липсвах от цивилизацията известно време и също толкова отчасти, че ме помързяваше да пиша след това. И такааа, би трябвало да следват 4-5 месеца постове посветени на уникалното (да си призная я мразя тази дума, всичко е уникално, което от своя страна го прави неуникално), на изключителното приключение в Африка, което преживях октомври и ноември на отминалата 2013 година. Сега ще спра да пиша безкрайно дълги предговори, защото после ще трябва да се превеждат на английски, което не ми е най-любимата задача, когато се занимавам с блога ми, Бога ми. Също така и самите постове ще гледам да са по-оскъдни откъм текст поради същата причина.

Последни обяснения относно това, което аз видях и което вие може да очаквате да видите на блога ми – първата част от приключението е/беше едноседмично изкачване на Килиманджаро заедно с трима мои приятели, което е/беше последвано от едномесечно сафари из Кения, Уганда, Руанда и Танзания с нито един познат човек. Нека приключението започне сега.

Кацам по тъмно, много тъмно, 3:30 тъмно на международното летище Килиманджаро. Първо истинско африканско преживяване – вземане на виза. Насочвам се към гише №1 – плащане. Питам за виза за многократно влизане, защото след време пак ще имам влизане в Танзания, но служителят ми отвръща, че не може, ще му се правя на тарикат май. Това последното само се подразбира, както и това, че ще си плащам $50 всеки път като влизам в страната и то като пич ще си ги плащам, или като бял човек, мзунгу. За непознатите това е името, с което местните наричат белите и което идва от името за бял човек с блуждаещ/загубен поглед, каквито са били първите европейски изследователи. Плащам и към гише №2, където ме снимат колко съм самодоволен, че съм в Африка и ми лепват визата в паспорта. Следва гише №3 – отново ме снимат, изглежда съм много самодоволен и ми вземат отпечатъци. Питам служителя на гише №4 дали трябва да правя нещо при него, а той поглежда умно и отново ми взема отпечатъци. Отказвам се да питам повече, вземам си багажа и се насочвам към посрещачите. За съжаление не ме чака табелка с моето име, но поне намирам такава с името на компанията, която ни организира изкачването, Tro-Peaks. Джоузеф ми се зарадва много, когато се насочвам към него, както и аз на него. След около час път с кола стигаме до Моши и до хотела. Събуждаме няколко човека, сред които охраната на хотела, рецепционистката и накрая Иван, който сънен ми отваря вратата и лягам в леглото с надеждата да се наспя поне малко за тръгването ни след 5 часа.

Изненадващо, сутринта се събуждам наспан и докато бързам да пренареждя багажа си, изпадам в лека паника да не забравя нещо важно. Следват бърза закуска и още по-бърз душ, с идеята да не закъснея за тръгването, понятие, което е почти непознато по тези ширини. Естествено нещата се забавят и тръгваме един час по-късно от уречено. И аз се притеснявам, че ще забавя групата. Качваме се четиримата в един прилично голям бус, както и доста местни, които ще подпомагат изкачването ни. Би трябвало да имаме 14 човека антураж – един главен гид, един гид-асистент, готвач и носачи, много носачи, но не вярваме всичките да са тук. Докато се возим се опитваме да преброим по спомени колко хора сме видели да влизат вътре и ги докарваме към 17-18 човека, заедно с нас четиримата, което значи, че май сме всичките. Правим си снимка с идеята да се преброим, но голямата глава на Сашо закрива поне 10 човека.

Преброй се

България - Да изкачиш Руен три пъти за един ден

Поредната тренировка за Килиманджаро ни събира петима героя, моя милост, Иван, Стан, Димитър и Петър, като всички без Петър сме се заканили на африканския първенец да му стъпим на главата. Аз предложих един незнаен за всички ни връх, а именно първенеца на планината Осогово, връх Руен. Останалите се съгласиха да го щурмуваме и след малко рисърч научаваме, че върхът е висок 2,251 м и граничната бразда с Македония минава през него. Също така е и най-високият граничен камък в Европейския съюз. Избраният от нас маршрут тръгва от хотел Три буки и еднопосочно би трябвало да ни отнеме 3 часа и половина и да изминем около 13 км или общо 26 км. Чудесна тренировка, която се равнява на малко повече от 1/3 от качването и слизането ни в Африка. И това за един ден. Речено сторено.

По пътя, тъй като е събота, попадаме на доста шофьори, които се движат с около 20 км под максимално разрешената скорост и то в Кюстендилска област, за която съм чувал, че всички там са състезатели. Е, изглежда, че състезателите спят и единствено техните баби и дядовци са по шосетата. Но нека да се отдалеча още малко от планинската тема и да спомена за най-щурата случка на пътя. Настигаме една Хонда CR-V по криволичещите участъци преди Кюстендил (идвайки от София), която също като гореспоменатите коли ту караше бавно, ту се забързваше, сякаш шофьорът се е събудил от дрямка. Докато изчакваме удобно място, за да я изпреварим забелязваме как шофьорът вдига едната си ръка, най-вероятно в такт с музиката. След малко вдига и другата си ръка, но все пак успява да вземе завоя. Всички онемяваме и се оцъкляме за момент, но след малко се усещаме, че колата е с десен волан и избухваме в смях. Докато изпреварваме Хондата виждаме как на лявата седалка седи или по-скоро се кълчи бясно едно дете, докато възрастен човек управлява невъзмутимо колата.

Стигаме до въпросния хотел Три буки и отивам до рецепцията да си подпечатам книжката "Десетте планински първенеца" – Руен е номер 5. Нарамваме раниците и поемаме по дългия път, който ни очаква. В колата чухме, че се очакват дъждове в ранния следобед в западните части на България и особено в планинските райони. Ами ние няма как да сме повече на запад, затова се настройваме, че най-вероятно ще ни завали.

Поглед към вр. Руен

Според нас някой от тези върхове трябва да е Руен, ама кой не е сигурно. (само дето никой не е)

България - Из Пирина (част 2)

Два дни след дългичкия за моите стандарти преход, с баща ми се запътваме за Вихрен. Най-накрая да се кача и аз на вторинеца ни. Наближаваме хижа Вихрен и какво да видят очите ни – задръстване от автомобили, а дори е работен ден. Нали Вихрен не беше от най-приятните, а пък какви са тези орди от хора? Намираме свободно място покрай пътя, приготвяме се и поемаме нагоре. А нагорето започва веднага от хижата, няма равен участък да загрееш. Поне се успокояваме, тъй като 90% от хората поемат в друга посока – най-вероятно към Бъндеришките езера. Тъй като общата денивелация до върха е около 1,000 м, само след около 30 минути хижата вече се вижда доста малка.

Поглед към х. Вихрен

България - Из Пирина (част 1)

Дойде ред и на разходка из Пирин, която се различава от останалите български планини със своя релеф. Заедно с баща ми и една приятелска семейна двойка, Дилян и Наталия, се запътваме към Добринище и х. Гоце Делчев, откъдето се качваме на лифта към х. Безбог. Отдавна имам желание да я видя тази х. Безбог, че и пистата ѝ, тъй като много приятели са я споменавали и аз съм кимал положително, че я знам (демек, че съм я чувал), само дето въобще не я знам (защото никога не съм я виждал). Пистата изглежда приятно дълга, тип Ястребец на Боровец, която най ми се нрави. Ще трябва да се посети зимно време. Под лифта доста хора събират боровинки с едни странни приспособления. Странни, защото не съм виждал подобни, но са логични в своето устройство – дървен/метален паралелепипед, отворен от едната страна, на която е закрепено нещо като гребен, с който се вчесват растенията и събират въшките, а боровинките.

Хижа Безбог и прилежащото Безбожко езеро

България - На празника на Рила до Мусала

Продължавам планинската серия с пост за връх Мусала на връх Празника на Рила. Разбирам се в края на седмицата с един приятел, с когото ще катерим заедно Килиманджаро (третият сигурен) да се разходим до Мусала. Той е с групичка, аз съм с групичка хора и малко след уречения час пред кабинката в Боровец се събираме десетина човека. Оказва се, че днес е Празникът на Рила и връх Мусала (3 и 4 август, 2013). Двупосочният билет за кабинката е намален и много народ е дошъл да празнува, пък и да се възползва от намалението. Ама наистина има много народ, особено много за летния сезон. Качваме се горе, запознаваме се, с когото не се познаваме, приготвяме се и айде на Мусалата.

Първата от многото снимки с цветенца на преден план

България - Времето в планината е от женски пол или разходка до връх Ботев

Както може да сте забелязали в последните два месеца ме няма почти никакъв в писането. Ето и някои от причините, ако не всичките. Първо, започнаха протестите, и макар в началото да ходех много често, признавам си, сега съм разредил доста участието си в тях. Второ, започнах да рисърчвам за предстоящото ми пътуване в Африка (по-малко от два месеца остана, това е към 15.08.2013). Трето, започнах да се подготвям за част от африканското ми приключение, и по-точно изкачването на Килиманджаро като ходя по тукашните планини, които в най-добрия случай са два пъти по-ниски, но все пак си е някаква подготовка. Очаквайте в следващите постове все планински пейзажи. Четвърто, започнаха летните ми мързели, не, че съм си категоризирал различните видове мързели, защото те всичките си приличат и се проявяват по всяко едно време, но сега са свързани с лятото. Пето, започнах (не, че съм спирал, просто бях понамалил малко) да чета повечко. Всеки трябва да си почива от писанията ми, дори и аз. Шесто не ми се мисли.

Истанбул - разходка до комшиите по никое време (част 4)

Последната част на истанбулското ми пътешествие се позабави малко, заради протестите и мързела ми, но вече е готова.

Изглежда съм изморил спътниците си през последните 3 дни и ги оставам да си починат малко в стаята, докато обиколя района около хотелa ни.

Истанбулски сокаци

България - Протести, ден 19

Моменти от ден деветнадесети на протестите в София. (02.07)

България - Протести, ден 18

Моменти от ден осемнадесети на протестите в София. (01.07)

"Силата на етиката"

България - Протести, ден 8

Моменти от ден осми на протестите в София. (21.06)

Тази баба беше един от най-колоритните участници, които срещнах от началото на протестите. Въпреки възрастта си, показваше изключително енергични как би измела боклука насъбрал се в някои от съседните сгради.
"Има ли власт, която да дава затвор и на вас."

България - Протести, ден 6

Няколко момента от шестия ден на протестите (19.06):

"Пеевски не е грешка и затова няма прошка!!!"

България - Протести, ден 4

Няколко мига от четвъртия ден от протестите (17.06).

България - Протести, ден 3

На първия ден от протестите присъствах, на втория също, направих и една снимка с телефона си. Някой от хората, срещу които протестираме показа незавидни способности по математика в опит да омаловажи броя на хората, които не са съгласни със статуквото. Затова реших да поснимам малко по-активно, да покажа част от хората, все по-креативните им плакати (думата "лозунги" я свързвам с други времена) и не на последно място многобройността ни.

Истанбул - разходка до комшиите по никое време (част 3)

Днешният ден отново започва намръщено, но за разлика от вчера слънцето не повелява да се покаже. Екипирани за дъждовно време поемаме към пл. Султанахмед с любимия ни трамвай. На площада, където едно време е бил разположен Константинополския хиподрум, има издигнати два обелиска (винаги се чудя дали е обелиск или Обеликс, добре, че Астерикс е винаги наблизо да помогне). Първият от тях, Египетският обелиск, построен през 15 в. преди новата ера в Луксор изглежда така, сякаш официалното му откриване е било вчера, а не преди 3,500 години. Вторият, обелискът/колоната на Константин или Стенният обелиск, изглежда доста по-стар, но всъщност е със 200-300 години по-млад, просто не е ползвал дневен крем с Q10 против пукнатини. Между двата колоса има и една малка метална колона, която е позеленяла от яд, най-вероятно заради ниския си ръст.

Гълъби-мълъби