Килиманджаро - до лагера Big Tree (ден 1)

Доста време измина от последния ми пост, което отчасти е заради това, че липсвах от цивилизацията известно време и също толкова отчасти, че ме помързяваше да пиша след това. И такааа, би трябвало да следват 4-5 месеца постове посветени на уникалното (да си призная я мразя тази дума, всичко е уникално, което от своя страна го прави неуникално), на изключителното приключение в Африка, което преживях октомври и ноември на отминалата 2013 година. Сега ще спра да пиша безкрайно дълги предговори, защото после ще трябва да се превеждат на английски, което не ми е най-любимата задача, когато се занимавам с блога ми, Бога ми. Също така и самите постове ще гледам да са по-оскъдни откъм текст поради същата причина.

Последни обяснения относно това, което аз видях и което вие може да очаквате да видите на блога ми – първата част от приключението е/беше едноседмично изкачване на Килиманджаро заедно с трима мои приятели, което е/беше последвано от едномесечно сафари из Кения, Уганда, Руанда и Танзания с нито един познат човек. Нека приключението започне сега.

Кацам по тъмно, много тъмно, 3:30 тъмно на международното летище Килиманджаро. Първо истинско африканско преживяване – вземане на виза. Насочвам се към гише №1 – плащане. Питам за виза за многократно влизане, защото след време пак ще имам влизане в Танзания, но служителят ми отвръща, че не може, ще му се правя на тарикат май. Това последното само се подразбира, както и това, че ще си плащам $50 всеки път като влизам в страната и то като пич ще си ги плащам, или като бял човек, мзунгу. За непознатите това е името, с което местните наричат белите и което идва от името за бял човек с блуждаещ/загубен поглед, каквито са били първите европейски изследователи. Плащам и към гише №2, където ме снимат колко съм самодоволен, че съм в Африка и ми лепват визата в паспорта. Следва гише №3 – отново ме снимат, изглежда съм много самодоволен и ми вземат отпечатъци. Питам служителя на гише №4 дали трябва да правя нещо при него, а той поглежда умно и отново ми взема отпечатъци. Отказвам се да питам повече, вземам си багажа и се насочвам към посрещачите. За съжаление не ме чака табелка с моето име, но поне намирам такава с името на компанията, която ни организира изкачването, Tro-Peaks. Джоузеф ми се зарадва много, когато се насочвам към него, както и аз на него. След около час път с кола стигаме до Моши и до хотела. Събуждаме няколко човека, сред които охраната на хотела, рецепционистката и накрая Иван, който сънен ми отваря вратата и лягам в леглото с надеждата да се наспя поне малко за тръгването ни след 5 часа.

Изненадващо, сутринта се събуждам наспан и докато бързам да пренареждя багажа си, изпадам в лека паника да не забравя нещо важно. Следват бърза закуска и още по-бърз душ, с идеята да не закъснея за тръгването, понятие, което е почти непознато по тези ширини. Естествено нещата се забавят и тръгваме един час по-късно от уречено. И аз се притеснявам, че ще забавя групата. Качваме се четиримата в един прилично голям бус, както и доста местни, които ще подпомагат изкачването ни. Би трябвало да имаме 14 човека антураж – един главен гид, един гид-асистент, готвач и носачи, много носачи, но не вярваме всичките да са тук. Докато се возим се опитваме да преброим по спомени колко хора сме видели да влизат вътре и ги докарваме към 17-18 човека, заедно с нас четиримата, което значи, че май сме всичките. Правим си снимка с идеята да се преброим, но голямата глава на Сашо закрива поне 10 човека.

Преброй се

Упражнение по кубински айляк - Дъждовна Хавана (част 4)

След като предната вечер опитахме качествено нощния живот на Хавана, на следващия ден ни е доста облачно в главите. Закусвайки, палавите облаци от главите ни се преместват малко по малко на небето и скриват слънцето от погледите ни. Секунди по-късно ни поздравяват с представлението “Проливен карибски дъжд”, който според прогнозата на Осмел, a.k.a. кубинският Минчо Празников, ще продължи максимум 45 минути. Скоро става ясно, че пороят по–скоро ще е целодневно събитие, затова и обиколката ни придобива следния формат – затворени помещения, тип музеи.

Обикаляйки Хавана, минаваме покрай Малекон или поне се опитваме, тъй като крайбрежният булевард е отцепен от две подгизнали ченгета. Морето като малко, все още несръчно в задявките, момченце не просто пръска Малекон, а направо го залива с палавите си вълни.

Отправяме се към El Capitolio, където се е помещавало правителството на Куба преди революцията през 1959, а сега е дом на Кубинската Академия на Науките. Мястото е огромно и грандиозно за разлика от действащия парламент, който е неугледно мраморно чудовище. В центъра на пода под основния купол някога е бил вграден 25 каратов диамант, за който се твърди, че е принадлежал на руския цар Николай II. След един успешен опит за кражба и мистериозното му връщане след 2 месеца, сега там лежи негово копие. За съжаление не разбрахме къде се намира оригиналът, нито ни дадоха негови координати. Копието на скъпоценния камък бива зорко пазено от 15 метровата Статуя на Републиката, която е третата по големина статуя в закрито помещение (под покрив) в света след Великият Буда от Нара и мемориала на Ейбрахам Линкълн във Вашингтон. Позлатената статуя е вдъхновена от гръцката богиня Атина, но за модел е използван местен материал – кубинска мулатка.

Под купола