Hasta la vista, Habana!
Bienvenidos Cienfuegos!
На
следващия ден се сбогуваме с Хавана и поемаме по Аутопистата в посока
Сиенфуегос. Кубинците и пътната маркировка не са първи приятели, следователно последните
липсват по пътищата. Отклоняваме се от основния път и продължаваме по някакъв
треторазряден селски път. В едно от селата, през които минаваме, само главната
улица е асфалтирана, а страничните улички са чакъл и кал. По тези населени
места основните превозни средства са конският впряг и велосипедите. Имам
чувството, че единственото нещо, което местните правят е да пътуват, защото под
почти всяка палмичка има няколко човека, които чакат някой да ги вземе на стоп.
По пътя ставаме свидетели на следната забавна случка: една кола спира на нещо
като спирка и всичките 15–20 човека, чакащи там, се втурват към превозното
средство с идеята да се качат. След малко се отдръпват и изненадващо, никой не
се е качил, а и колата продължава цяла. В селцата, през които минаваме, а и в
по–големите градове, почти всяка къща има следните задължителни инструменти на
кибика – люлеещ се стол насочен към улицата и включен телевизор вътре в къщата.
 |
| Поредният наточен Московец |
Пристигаме
в Сиенфуегос, който се пада индустриален център, дори си има и АЕЦ. Осмел ни
разказва, че това е единственият град в Куба, основан от французи и има арка и
компас в центъра, както е при повечето френски градове. За разликата от Хавана,
тук хората по улицата ни предлагат ресторанти, а не пури и наркотици. (Към края
на пътешествието сме и аз вече съм изхабил фотографското сивдъхновение, така че
нямам много снимки за показване.)
 |
| Заливът около Сиенфуегос |
Настаняваме
се бързо в две casa–и particular и Осмел ни завежда в едно малко заведение да
хапнем. Мястото е много приятно и представлява покрит заден двор на частна
къща, украсен с всевъзможни неща, сред които и нещо като 3D пейзаж на
Сиенфуегос. Най-накрая имаме щастието да се насладим на добре направено мохито,
най-доброто за целия ни престой в Куба. Също така и най–индивидуализираното –
ако не ти е достатъчно силно, идват и ти доливат Хавана Клуб. Храната също е
изключително вкусна и не отстъпва на коктейлите, които се леят като из ведро в
синхрон със завалялия дъжд.
С
всеки изминал ден трансформацията ми в Че напредва и решавам, че шапката на
Христова ще ми стои по-добре, отколкото на нея. Слагам я и очаквам от
собствениците да припознаят в мен своя национален герой и да ми опростят
всичките мохитота, които съм изпил. Това разбира се, не се случва, но не ни
пречи да продължаваме да унищожаваме запасите им от мента и ром. Както си
хапваме и пийваме, Хорхе без да иска бутва мохитото си и измива неговата част
от масата. Засрамени само за секунда поръчваме another round of mojitos.
Бидейки в противоположния край на масата, географски и по влажност, аз разливам
второ мохито, отново без каквато и да е умисъл (просто такава отсъства въобще в
момента). След солидно количество мохитота решаваме, че е време да си тръгваме.
С пълно мнозинство и комунистическо единодушие обявяваме вечерята и мохитото за
най-добрите за целия ни престой в Куба. Салют.
Крокодили и прасета
Първата
спирка за деня е ферма за крокодили до Гуама. Там се дивим на крокодили на
възраст от един месец до 50 години. Почти без изключения, всички гадинки са
застинали и се препичат на значителната жега. Стигаме до един човечец държащ един
малък и обезопасен екземпляр. Отначало никой не се престрашава, но аз като на
най-предна позиция, пък и като най-гладен, го вземам и давам тон за снимките. Част
от животните отгледани във фермата се пускат на свобода, тъй като се намираме
на територията на националния парк Запата, друга част остават за показване, а
трети (най–вече тези, които не са слушали) биват преквалифицирани в дрехи,
аксесоари и в основни блюда в близкия ресторант. Научваме и един обезпокояваш
факт – крокодилите могат да достигнат скорост от 60 км/ч на суша като
единственият шанс да им се изплъзнеш е да бягаш на зиг–заг.
Напускаме
фермата и прескачаме до отсрещния ресторант, където един от нас се престрашава
и си поръчва крокодилски късчета. Въпреки, че повечето екзотични меса имат вкус
на пиле, крокодилското прилича по-скоро на свинско и е доста добро на вкус.
След
интересния обяд следва най–якото нещо на целия свят или поне така твърдят
табелите – разходка с лодка до индианско селище. Понасяме се по изкуствени
канали и след малко излизаме в едно голямо езеро, в другия край, на което върху
остров е разположено индианското селище. Там статуи на индианците Таино
показват техния бит и начин на живот. Пътеката ни води до един вигвам и вътре
виждаме няколко кубинеца в индианско облекло да танцуват. Подканват ни да
денсим с тях, накрая ни слагат по две черни резки на бузите и протягат ръка за
поредното песо. Всички сме изненадани от факта, че ни вземат за индианци, дори
Осмел е изумен за шоуто, което протича в рамките на 5-10 секунди. Правим
обиколка на островчето и се оказва, че може да си наемеш нормална, не индианска
виличка за пренощуване.
 |
| Към вигвама на индианците-далавераджии |
 |
| Местна граблива птица |
Запътваме
се към Заливът на Прасетата и първото нещо, което прави впечатление е
спокойствието, безвремието и запустялостта на мястото. След като разглеждаме
музея на военна тематика се насочваме към почивния комплекс до плажа. Там ни
посреща хубав ситен пясък, палми, почти залез, басейн с деца, но дори и те ми
се струват, като че ли са на mute, с две думи – пълно спокойствие. Но за капак
на всичко хубаво пред нас блясва една бетонна стена в морето, успоредна на
плажа, изградена да предпазва почиващите от красотата на изгрева и залеза.
Безумие. Най–вероятно военно безумие.
 |
| Едно от малкото живи същества наоколо |
 |
| Нечовешкото спокойствие на Залива на прасетата |
След
като се връщаме в Сиенфуегос се отправяме за кратка разходка из градчето.
Разглеждаме центъра с арката и компаса и след това се пускаме по Бейби Малекон,
малък крайбрежен булевард, където попадаме на поредното чудо на кубинския гений
– рекламно табло със собствен, висящ на няколко кабела електромер.
 |
| Вечерни импресии 1 |
 |
| Вечерни импресии 2 |
No comments:
Post a Comment