Jan 7, 2014

Килиманджаро - до лагера Big Tree (ден 1)

Доста време измина от последния ми пост, което отчасти е заради това, че липсвах от цивилизацията известно време и също толкова отчасти, че ме помързяваше да пиша след това. И такааа, би трябвало да следват 4-5 месеца постове посветени на уникалното (да си призная я мразя тази дума, всичко е уникално, което от своя страна го прави неуникално), на изключителното приключение в Африка, което преживях октомври и ноември на отминалата 2013 година. Сега ще спра да пиша безкрайно дълги предговори, защото после ще трябва да се превеждат на английски, което не ми е най-любимата задача, когато се занимавам с блога ми, Бога ми. Също така и самите постове ще гледам да са по-оскъдни откъм текст поради същата причина.

Последни обяснения относно това, което аз видях и което вие може да очаквате да видите на блога ми – първата част от приключението е/беше едноседмично изкачване на Килиманджаро заедно с трима мои приятели, което е/беше последвано от едномесечно сафари из Кения, Уганда, Руанда и Танзания с нито един познат човек. Нека приключението започне сега.

Кацам по тъмно, много тъмно, 3:30 тъмно на международното летище Килиманджаро. Първо истинско африканско преживяване – вземане на виза. Насочвам се към гише №1 – плащане. Питам за виза за многократно влизане, защото след време пак ще имам влизане в Танзания, но служителят ми отвръща, че не може, ще му се правя на тарикат май. Това последното само се подразбира, както и това, че ще си плащам $50 всеки път като влизам в страната и то като пич ще си ги плащам, или като бял човек, мзунгу. За непознатите това е името, с което местните наричат белите и което идва от името за бял човек с блуждаещ/загубен поглед, каквито са били първите европейски изследователи. Плащам и към гише №2, където ме снимат колко съм самодоволен, че съм в Африка и ми лепват визата в паспорта. Следва гише №3 – отново ме снимат, изглежда съм много самодоволен и ми вземат отпечатъци. Питам служителя на гише №4 дали трябва да правя нещо при него, а той поглежда умно и отново ми взема отпечатъци. Отказвам се да питам повече, вземам си багажа и се насочвам към посрещачите. За съжаление не ме чака табелка с моето име, но поне намирам такава с името на компанията, която ни организира изкачването, Tro-Peaks. Джоузеф ми се зарадва много, когато се насочвам към него, както и аз на него. След около час път с кола стигаме до Моши и до хотела. Събуждаме няколко човека, сред които охраната на хотела, рецепционистката и накрая Иван, който сънен ми отваря вратата и лягам в леглото с надеждата да се наспя поне малко за тръгването ни след 5 часа.

Изненадващо, сутринта се събуждам наспан и докато бързам да пренареждя багажа си, изпадам в лека паника да не забравя нещо важно. Следват бърза закуска и още по-бърз душ, с идеята да не закъснея за тръгването, понятие, което е почти непознато по тези ширини. Естествено нещата се забавят и тръгваме един час по-късно от уречено. И аз се притеснявам, че ще забавя групата. Качваме се четиримата в един прилично голям бус, както и доста местни, които ще подпомагат изкачването ни. Би трябвало да имаме 14 човека антураж – един главен гид, един гид-асистент, готвач и носачи, много носачи, но не вярваме всичките да са тук. Докато се возим се опитваме да преброим по спомени колко хора сме видели да влизат вътре и ги докарваме към 17-18 човека, заедно с нас четиримата, което значи, че май сме всичките. Правим си снимка с идеята да се преброим, но голямата глава на Сашо закрива поне 10 човека.
Преброй се


Спираме на 2-3 места за последни провизии, а аз жадно попивам първите ми дневно-африкански картини и пейзажи. Опитвам се нищо да не изпускам от поглед.
По пътя 1
По пътя 2

Въпреки мръсотията на места, доста често се срещат дървета целите в лилави цветчета, които сякаш нарочно на боклуците и беднотията са богато окичени в цветове. Почти не се виждат листа, само цветове, нереално е. Ще фалират от цвят.
Нереалните лилави Джакаранди
Напълно реалната мръсотийка
Фризьорница, магазин за дрехи, мотор, петел и джип

Както всичко хубаво скоро асфалтът свършва и започва черночервеният африкански път. Минаваме през едно-две селца, чиито постройки са обагрени от червена пръст поне на един метър височина. Всички таксита са моторетки и почти всички таксиджии са облекли дебели якета, въпреки, че е поне 25 градуса. Също така почти всички моторетки са лъснати, сякаш са по-бързи от прахта, но виждаме няколко "автомивки", представляващи голям варел с вода или направо някоя рекичка.

Стигаме до Лондороси гейт (около 2,100-2,200 м), където трябва да се регистрираме преди да поемем към върха.
Регистрацията в големия тефтер
Самодоволната ми муцуна

След известно време ни връчват по една кутия, която се оказва обядът ни. Отваряме кутията и рогът на безумната комбинация от храна потича. 
Обядът
Все още не сме почнали да припадаме от смях.

Сандвич с настърган морков и нещо като копър; цялата комбинация е сладникава и прилежно обвита в найлоново фолио. Пържена пилешка кълка, във фолио. Варено яйце. Тапиока или нещо като сладък картоф, във фолио. Сол, във фолио. Някои от нас се опитват да си направят сладък зингер с яйцето. Топъл сок от ананас, в пирамидена кутийка.  Половин недъгав портокал, във фолио, който си го забиваш в зъбите като гума на боксьор и изсмукваш сока, а в замяна той ти забива пулпа между зъбите. Мъфин, във фолио. Бонбонче. Пакетче бисквитки. Май има и импотентен банан. Смеем се на обяда до припадък, докато го поглъщаме. Добре започва катеренето, доволен съм, ще има доста брейндемидж, усещам го по портокаловата пулпа забита в зъбите. Толкова изпростяваме, че почти всички хора наоколо, включително и няколко мзунгута се обръщат към нас.

Приключили с обяда и все още чакащи нещо, разглеждаме гейта.
Жълто пиле или yellow weaver
Наоколо
Правилата
Още едно жълто пиле

На един огромен стар кантар се мерят всичките багажи, които носачите ще носят, защото е забранено да носят повече от 15 кг. Хем да не се претоварват, хем да има повече заети.
Премерени и запознати с правилата

Багажът е пренареден, качваме се в буса и поемаме по обратния път, но се отбиваме в нова посока и започваме малко по малко да се катерим нагоре. След 20-30 минути возене навлизаме в иглолистна гора, където спираме на едно кръстовище и нещо като поляна. Свалят багажа от буса, май от тук ще се тръгва.
Началната ни полянка

Тръгваме с бодра крачка, водени от асистент гида Чуа или по-скоро следвани от него, защото темпото ни е леко бързо или поне за мен.
Първи стъпки в червената пудра

Пътят е покрит с неприятна червена пудра, която за секунди оцветява обувките и крачолите ни в червено, както и ниската растителност покрай пътя. В началото пътят продължава да се движи през или покрай иглолистната гора и покрай открити обработваеми площи, засети с картофи.
Табелка за спомен
Ниви, гори и планина в облаците

Планината е почти изцяло покрита от облачност и не се вижда къде сме се запътили. Спираме се на сянка за кратка почивка, че с темпото ни и слънцето, което ни напича през повечето време сме вир вода. Въпреки, че носят по 15тина килограма багаж някой от носачите вече ни подминават. Големи са машини.
Задминати от първите носачи

Вече сме навлезли в тропическата гора, вторият хабитат/област от общо петте, които се срещат на Килиманджаро. Първият са ниските части, където са разположени основно обработваеми площи.
Джунгла

Движим се по чиста и широка около метър-два пътека, добре поддържана. На места, особено по-стръмните части са направени плавни стъпала, маркирана е отстрани с дървета на повечето места и има изградени канавки и мостчета.
Четворка баир будали
Тези тримата все ми влизат в кадъра
Или пък този

След общо 2 часа и 25 минути достигаме до днешната ни спирка, Mti Mkubwa или Big Tree Camp или по българско или лагера Голямото дърво на около 2,700 м. По разписание трябваше да ни отнеме 3-3.30 часа, но нали сме бързаци спестихме половин един час и сега ще трябва да почакаме малко, докато разпънат палатките и ни направят нещо за хапване.
Big Tree Camp

За наша радост се оказва, че няма комари, но все пак намираме кой да ни хапе. Без да сме забелязали сме насядали  около мравуняк и неговите обитатели са решили да пробват как е на вкус потното българско месце. Донасят ни чай и пуканки, докато стане време за вечеря. Отиваме да се запишем в лагерната книга при планинския рейнджър.
Мъхчета
Може би това е голямото дърво, на което е кръстен лагера
Четиримата от запаса
Малкото гледка, която се вижда
В очакване на вечерята

Уошингтън, главният ни гид, ни сбира и ни представя най-важните от екипа ни, а именно готвача, сервитьора и палаткоразпъвача. Нещо я пропускам тази среща защото през следващите дни ще си мисля, че сервитьорът ни е готвача. Уошингтън или ДиСи, както му викаме между нас си, ми казва, че сме ходили прекалено бързо днес (казах ли ви аз) и че сме скачали като катерички.

Скоро ни викат за вечеря в mess tent-а или палатката за хранене, нещо като вагон-ресторанта при влаковете. на масата има покривка, прилежно са сложени приборите, има и малко подправки и сосове. Всичко изглежда доста изискано, имайки предвид, че сме на палатки в планината на 2,700 м. Започваме с крем супа от краставици, която изненадващо много ни допада. Следват спагети, варени картофи с кориандър, които не ни се услаждат особено много, една тенджърка с нещо като зеленчукова яхния, с която подправяме спагетите, както и малко вкусна риба. Омитаме всичко без картофите, а когато сервитьорчето идва да отнесе празните съдове и почти недокоснатите картофи, дружно казваме колко ни е харесало всичко. Ама всичко, без изключение, той да си направи изводите за картофите с кориандър (повече не ни направиха такива). За десерт има от недъгавия портокал, който остава по зъбите, но за щастие има клечки за зъби. Донасят ни един голям термос с гореща вода и се запознаваме с Milo, какао, което доста ни се услажда.


Настава време за спане, мием зъби, пускаме по някоя друга вода и по палатките. Аз съм с Иван, а Стан и Сашо са в другата. Малко по-рано Иван научава, че са забравили да вземат спални чували за него и Стан, който все пак има някакъв, макар и за по-топло време. Та се налага Иван да компенсира липсата на чувал с повече дрехи – слага от всичко по две – два панталона, два чифта термо бельо, зимни якета, ръкавици. Аз се чувствам като баровец със спален чувал и допълнително термо чувален плик. Той затваря очи, а аз оставам да опиша днешния ден, докато не съм го забравил. От време на време го поглеждам дали диша, изглежда леко изтръпнал или поне това, което се вижда от него от всичките дрехи. Първият път, когато се събуждам през нощта хъркането на съквартиранта ми ме държи буден известно време. Скоро се включва и някой от съседната палатка и ми става стерео. Дори и тапите не помагат много. Подбутвам леко Иван, след това по-силно, накрая го разбуждам, какъв отвратителен съпалатник съм. 

2 comments:

  1. This comment has been removed by the author.

    ReplyDelete
  2. Супер си го написал, Люси. Само да уточня, че главата ми скрива не повече от 6-7 човека.

    ReplyDelete