Килиманджаро - до Ухуру и назад (ден 6)

Ставаме и обличаме поне два слоя термо бельо, зимни/ски долнище, полар и зимни/ски якета. Напъвам се да хапна 2 купички поридж, макар яко да ми се повдига. На Стан му е малко по-зле от предния ден и отказва да хапне от вкусния топъл буламач. Потегляме малко след 2 часа, а нагоре по склона се виждат няколко групички светлини от челници. Сериозният наклон започва веднага от лагера и почти без изключение ще ни прави живота по-труден в продължение на 1,300 метра денивелация. Стан нещо се затруднява, както аз предните дни и Чуа му взима раницата. Пътеката се вие зигзагообразно около скали, камъни и на места сипеи.

След час-два срещаме първата оказала се група. Не можеш да им се присмееш, че не са устискали, защото много добре знаеш на какво са подложени и защото частица от теб иска да обърне посоката надолу като тях. Разбирам ги и си казвам, че ще го изкача и заради тях. Срещаме още една група, макар и от 1 човек преждевременно да слиза. Състоянието на Стан не се подобрява и има нужда от по-чести почивки, вие му се свят, но все пак продължава.

Небето започва да изсветлява от към Мауензи и скоро при всяко ходене надясно успяваме да се насладим на все по-невероятните цветове, в които се обагря небето. Няма да стигнем на време до Стела пойнт на 5,700 м (ръба на кратера), за да видим изгрева, но не е толкова важно. Поглеждам от време на време нагоре и няма достигане този ръб на кратера, не стига, че вървим вече 4-5 часа, сякаш някой добавя още камъни и го отдалечава от нас. Забързаш ли се малко планината ти отнема и малкото кислород, който ти е отпуснала, много е нетърпелива с нетърпеливите.

Мауензи и изгрева

Безмълвен от красота и умора

Назад към лагера

Бавно продължаваме нагоре, polepole, бетер polepole, направо се влачим. Към 8 най-накрая достигаме проклетия Стела пойнт аз, Сашо и Иван, водени от ДиСи. Спираме за 2-3 минути и Уошингтън ни оставя тримата да продължим сами, защото нямаме проблеми и остава да чака Стан и Чуа. Вървим тримата, спираме, почиваме си, продължаваме. Сашо е най-голямата машина, най-свежият от всички. Пуска ни малко музика за надъхване, ще стъпим заедно на върха, на фона на Mo' money, mo' problems на Notorious B.I.G. Срещаме един мъж с гида си, много е доволен, че е успял, но едвам се държи на краката си, опиянен от безкислородието.

Стела пойнт, най-накрая

Кратерна панорама

Налага се Сашо да пусне песента за трети път, напъваме си и покоряваме целта. Бахти и върха, бахти и планината, сега може да ми върнете кислорода вече. Ухуру е покорен в 8:40, около 6 часа и 20-30 минути след като тръгнахме от лагера. Най-накрая можем да си отдъхнем, да се отпуснем поне за минутка. Снимаме се, но дори и това е трудно. 10 минути след като тръгваме на обратно срещаме Стан воден от ДиСи и Чуа. Погледът му е замъглен и не вижда на далеко. Решаваме да се върнем към табелата с него. Докато позираме за обща снимка, Стан пита Сашо накъде да гледа, къде е снимащият.

Ухуру

Кратера на Кибо

Към 9 и 20 тръгваме на обратно като се насилвам да поснимам малко въпреки липсата на вдъхновение, че иначе после ще съжалявам, че нямам снимки от кратера. Чуа заедно със Сашо и Иван продължават надолу с бърза крачка, а аз оставам да изчакам Стан и ДиСи. Тримата поемаме надолу, слизането няма да е лесно, нито бързо. Уошингтън го придържа и го води, а аз се опитвам да го надъхам малко и да го подкрепя психологически. През 5 минути иска да спираме да си почива, въпреки че колкото по-бързо слезе надолу, толкова по-бързо ще се оправи. След като сме минали около 2/3 от пътя ни пресрещат 3-4 от нашите носачи. ДиСи им е звъннал да се качат и да ни помогнат да свалим Стан. Малко преди 14 часа стигаме до палатките, 4 часа след като тръгнахме от върха и два пъти повече, отколкото е отнело на Иван и Сашо.

Обратно към върха

Четиримата на Ухуру

Върха и кратера

Ледници 1

Ледници 2

Надолу към лагера

Хапваме и лягаме да починем поне час, тъй като трябва да видим дали състоянието на Стан ще се подобри, за да знаем какво да правим. Иван почва борба със застрахователите да видим какви са ни опциите. Минава час и ДиСи му измерва кислородната наситеност на хемоглобина – 45% при нормални 75-90% при такива условия. Трябва да го смъкнем на колкото се може по-ниско. В следващия лагер, Милениум, на около 3,800-3,900 м има хеликоптерна площадка, би трябвало да има и доктор. Набързо събираме багажа и тръгваме от лагера. Първоначално аз и Сашо подхващаме Стан, но той като истински мзунгу или като "бял господар" иска носачите да му помагат.

След половин час един от носачите ни пресреща с метална носилка, която е монтирана върху колело с амортисьор – модерна работа. Натоварват го, връзват го хубаво, натоварват малко багажи покрай него и хайде надолу. Стигаме лагера Милениум и се разбира, че няма доктор, а само основна първа помощ. Поради липсата на доктор, който да даде компетентно мнение, застрахователите не искат да изпращат хеликоптер. Разбираме се с ДиСи да го смъкнат на носилката срещу допълнителен бакшиш до Муека гейт на около 1,800 м, който по план трябва да стигнем утре. Поемаме отново надолу, покрай нас храстите са избуяли отново до 2-3 метра. Пътеката е много приятна, гледките наоколо също, само да не бяхме тръгнали преди 13-14 часа. След няколко изнервящи разговора със застрахователите и след доста  малоумните им въпроси, най-накрая казват на Иван, че болницата в Моши е предупредена, а лечението/прегледът са предплатени.

Довиждане Кибо

Спираме да починем на залез слънце и се наслаждаваме на невероятната гледка наоколо и Моши в ниското. Много странно се чувствам, сякаш не сме в Африка и на Кили, а по-скоро слизаме от Черни връх и гледаме София. Скоро се стъмнява и продължаваме да се движим по непознатата пътека в тъмното, тъй като челниците ни са в другия багаж, който е при носачите. Само се притесняваме да не изпуснем лагера, че остава и да се загубим. Сашо се моли да не останем да спим в лагера Муека, а да стигнем до хотела. Изтръпналостта му се е изчерпала, писнало му е вече от мръсотията в палатката и от въглехидратната храна. Скоро бързата килиманджарска помощ и техния пациент ни настигат и изминаваме последните метри до лагера заедно.

Там извикват кола, която да закара Стан до болницата, но трябва да стигнем до гейта на 1,800 м и до който има 2 часа ходене, ама бързо ходене в тъмното. Бих ял и поридж само да не ходя повече, писнало ми е, още повече да слизам надолу. Стигаме най-накрая до джипа и за наша радост ни натоварват в Ленд Крузер-а, колкото може повече. В Африка има ли кола, винаги има и опит за подобряване на рекорда за хора в автомобил. Дори има двама носача, които са отвън и се държат за резервната гума. На гейта отивам да ни запиша в книгата като казвам, че ще ни запиша "машини, тип роботи", а Стан – "тип труп". От умора ни идват какви ли не дебелашки шеги. Извинявам се, но сме тръгнали в 2 часа през нощта, а сега е 23 часа. Чистото ходене ни е 15-17 часа и 5,400 м обща денивелация. Вписвам Стан в книгата с проблемните хора, да знаят следващия път да не го пускат.

Томас (собственика) ни качва на един бус със Сашо и ни откарва в хотела. Благодарим на групата за обслужването, за незабравимото преживяване и успешното качване и съобщавам пред всички кой колко ще получи, докато Чуа превежда. Даваме и $100 за всички, които са участвали в спасяването на редник Стан. Докато хапваме със Сашо се появяват и другите двама. Стан се отказал да остава в болницата, кислородната му наситеност вече е 90%, по-добре се чувства, но още не са му се оправили зрението или кашлицата. Най-накрая душ, най-накрая легло с възглавница, моята възглавница. През нощта дори не се мръдвам, май всичките сме трупове.