Доста време измина от последния
ми пост, което отчасти е заради това, че липсвах от цивилизацията известно
време и също толкова отчасти, че ме помързяваше да пиша след това. И такааа, би
трябвало да следват 4-5 месеца постове посветени на уникалното (да си призная я
мразя тази дума, всичко е уникално, което от своя страна го прави неуникално),
на изключителното приключение в Африка, което преживях октомври и ноември на
отминалата 2013 година. Сега ще спра да пиша безкрайно дълги предговори, защото
после ще трябва да се превеждат на английски, което не ми е най-любимата
задача, когато се занимавам с блога ми, Бога ми. Също така и самите постове ще
гледам да са по-оскъдни откъм текст поради същата причина.
Последни обяснения относно това,
което аз видях и което вие може да очаквате да видите на блога ми – първата
част от приключението е/беше едноседмично изкачване на Килиманджаро заедно с
трима мои приятели, което е/беше последвано от едномесечно сафари из Кения,
Уганда, Руанда и Танзания с нито един познат човек. Нека приключението започне
сега.
Кацам по тъмно, много тъмно, 3:30
тъмно на международното летище Килиманджаро. Първо истинско африканско
преживяване – вземане на виза. Насочвам се към гише №1 – плащане. Питам за виза
за многократно влизане, защото след време пак ще имам влизане в Танзания, но служителят
ми отвръща, че не може, ще му се правя на тарикат май. Това последното само се
подразбира, както и това, че ще си плащам $50 всеки път като влизам в страната
и то като пич ще си ги плащам, или като бял човек, мзунгу. За непознатите това
е името, с което местните наричат белите и което идва от името за бял човек с
блуждаещ/загубен поглед, каквито са били първите европейски изследователи. Плащам
и към гише №2, където ме снимат колко съм самодоволен, че съм в Африка и ми лепват
визата в паспорта. Следва гише №3 – отново ме снимат, изглежда съм много
самодоволен и ми вземат отпечатъци. Питам служителя на гише №4 дали трябва да
правя нещо при него, а той поглежда умно и отново ми взема отпечатъци. Отказвам
се да питам повече, вземам си багажа и се насочвам към посрещачите. За
съжаление не ме чака табелка с моето име, но поне намирам такава с името на
компанията, която ни организира изкачването, Tro-Peaks. Джоузеф ми се зарадва
много, когато се насочвам към него, както и аз на него. След около час път с
кола стигаме до Моши и до хотела. Събуждаме няколко човека, сред които охраната
на хотела, рецепционистката и накрая Иван, който сънен ми отваря вратата и
лягам в леглото с надеждата да се наспя поне малко за тръгването ни след 5
часа.
Изненадващо, сутринта се
събуждам наспан и докато бързам да пренареждя багажа си, изпадам в лека паника
да не забравя нещо важно. Следват бърза закуска и още по-бърз душ, с идеята да
не закъснея за тръгването, понятие, което е почти непознато по тези ширини. Естествено
нещата се забавят и тръгваме един час по-късно от уречено. И аз се притеснявам,
че ще забавя групата. Качваме се четиримата в един прилично голям бус, както и
доста местни, които ще подпомагат изкачването ни. Би трябвало да имаме 14
човека антураж – един главен гид, един гид-асистент, готвач и носачи, много
носачи, но не вярваме всичките да са тук. Докато се возим се опитваме да
преброим по спомени колко хора сме видели да влизат вътре и ги докарваме към
17-18 човека, заедно с нас четиримата, което значи, че май сме всичките. Правим
си снимка с идеята да се преброим, но голямата глава на Сашо закрива поне 10
човека.
 |
| Преброй се |
