Somewhere amazing ... I guess: Истанбул - разходка до комшиите по никое време (част 1)

Септември, 2012. Неделя. По никое време (откъм ден през седмицата) тръгвам с двама приятели за Истанбул за няколко дни. Избираме тази странна поредица от дни – от неделя до сряда, защото спътниците ми ще се връщат в щатите след седмица. А пък аз, аз съм айляк, ако питате повечето ми приятели, така че нямам проблем. Натоварваме се в космическия кораб или акулката, според гледната точка и потегляме към заветната ни цел – Истанбул, единственият град разположен на два континента, ако на арабелите им щукне да построят нещо подобно някой ден, да се чете – първият/оригиналният град разположен на два континента.

Наближаваме града, по-скоро навлизаме в него, щото той си е доста големичък и следим GPSа за отбивката, на която трябва да слезем от магистрала. Естествено, случва се нещо като преждевременна еякулация и се изстрелваме по-рано, отколкото трябва. Неприятничко. Напред-назад, обиколка тук, обиколка там, връщаме се обратно на магистралата. Това няма да го обясня с някой физическа функция, пък и не искам да се замислям каква може да е тя. Скоро си намираме отбивката и вече по-на място се изстрелваме от магистралата. След известно търсене си намираме хотелче в квартал Топкапъ, не двореца, но все пак в границите на някогашния Константинопол, близо сме до отбранителната стена. Хотелът се казва Хисар, бюджетно решение, без минерални бани и СПА процедури. А пък, ако сме много настойчиви сигурно ще се намери някой теляк. Освежаваме се, плащаме за първата вечер с почти всички турски лири, с които разполагаме и се понасяме навън.

След като удряме на камък или на затворено на първите няколко банки/чейндж бюра, първите ни неприятни заключения почват да се формират – неделя е, нямаме почти никакви лири, защото си ги дадохме доброволно преди малко, Houston we (gonna) have a problem. Намираме банка с банкомат или по-скоро чейнджомат, но нещо не работи. Питаме поредния човеч къде можем да обменим пари: "Do you speak English? Yes. Where can we exchange money?, гледа ме въпросително, в такива случаи знам, че трябва да смъкна нивото на английския, ако искам да ме разберат. "Bank, somewhere to change money (алъш вериш паръ)?, продължавам да получавам въпросителен поглед. Трето ниво на опростяване, боя се, че е последното: "Dolari, Turkish lira, aaa? Получаваме нещо като положителен отговор, вижда се, че иска да ни помогне, но не получаваме нужната информация, затова продължаваме смело напред. Намираме още една банка с чейнджиращ банкомат, ама и той не ни харесва гущерите. Получаваме някакви напътствия къде има със сигурност чейндж бюро, но не е особено близо. Решаваме да ползваме градски транспорт, но и за толкова нямаме. Да не пропускаме, че сме и гладни вече. С кой акъл дадохме всичките си местни пари в хотела като не помислихме въобще, че е неделя, по-неработно от това няма накъде. Оставаше да уцелим някой Байрам и тогава щях да ни призная за каръци/балъци на годината.

Вървим и се дивим на съобразителността си, продължаваме да вървим и продължаваме да се дивим. В една странична уличка летят деца, но за жалост няма чейндж бюра. Хората си лъскат обувките, а ние нямаме пари и за един дюнер, а толкова ни се хапва по един дюнер. С още малко помощ от комшиите стигаме до работещо обменно бюро и се разделяме с нежеланите долари. Запасили се вече с местни пари отиваме да ги обменим в дюнери и айряни в най-близката дюнерджийца.

Уличката с летящите деца

Shine bright like a diamond

Плод зеленчук

Спокойни за нашето бъдеще, че ще го има, потегляме вече с по-бавна стъпка и с леко премрежен поглед навън. Сега трябва и да се разхождаме. Тъй като официално бях заявил, че ще ръководя разходката ни, другите двама разчитат на мен. Не, че аз съм се подготвил прекалено много – качих си един гид в телефона и толкова. Първият половин един час ми е леко притеснително – не съм сигурен точно къде се намираме, нито пък какво точно ще гледаме. Минаваме покрай някакъв Исторически стар базар и покрай една голяма джамия, но нещо не намирам събратята им на картата на телефона ми. Гледам да не показвам много, че не знам къде сме и какво ще правим и уверено водя групата … по улиците пред нас.

Историческият стар базар

Джамията

Без да искам излизаме на пл. Баязид, на който се намира Истанбулският университет. Това вече го има на картата ми и увереността ми в пътешественическите ми способности започна да се завръща малко по малко. Успокоен, фотографското ми вдъхновение се възвръща и то, и лявото ми око и десният ми показалец се захващат за работа – да гледат и да щракат.

Контейнер пълен с усмихнати M&M's

На пл. Баязид

Чешит

Сред разнородната тълпа от местни и туристи, един мъж изниква сякаш от нищото и веднага привлича вниманието ми.

Гидът ми подсказва, че сме близо до Капалъ чарши и насочвам скромната ни група към него. Хората се сгъстяват, алъш-веришът около нас се засилва, наблизо сме.

Постната пица на Дянков

От маркови по-маркови

Хайде на детските роклички

Влизаме в една тясна уличка, задръстена от хора и стока – трябва да е Капалъ чаршито. Само, че нещо ми подсказва, че не е той (пазарът), но го приемаме за него. Правим първата покупка и сега трябва всичко да тече по вода. Докато се промушваме през рога на изобилието и всичките накацали мухи по него, разбирайте хора, попадаме на един книжен пазар. Въпреки че предлагат основни местни учебници и книги не липсват туристите, никак даже. Харесвам си едни нарисувани дервиши, мъжете с бели поли, които се въртят, докато ти се завърти свят на тебе, не на тях. Много се чудя дали да си взема това произведение, но се отказвам. Винаги ми е странно да си купя нещо още в началото на едно пътуване/разходка, едва ли не някъде другаде задължително ще е по-евтино, остава и да го намериш това някъде другаде. Докато вървим по тясната уличка, забелязвам, че над нещо като порта от лявата ни страна пише Капалъ чарши, нещо не е както трябва, но пък си го пише, това трябва да е. Само дето после ще разберем, че сме били от грешната страна на стената.

Книжното пазарче

Излизаме на една трамвайна улица, която намирам на картата и още повече знам къде сме и накъде сме се запътили. Попадаме на още един стар базар, не знам дали е 32ият поред или просто се намира на №32, ама нещо много станаха тези стари базари. Влизаме навътре, а там поредният рог на изобилието, този път на сувенирите. Тук за първи път попадаме на 3-5 литрови бутилки от минерална вода, в които събират капачки от пластмасови бутилки. До края на престоя ни не успяваме да разгадаем тази истанбулска мистерия.

Corlulu Ali Pasa Medresesi

Поредният стар базар.

Синият стол очаква използвачи

В кухнята

Лампи, лампи и какво ли още не

Потенциален клиент

Пазарлък

Връщаме се на трамвайната улица и се насочваме надолу към морето. Отбиваме се в едно малко гробище до поредната джамия. Навсякъде са се излегнали котки и се замислям дали котките от вътрешния ни двор в София няма да искат да видят и те свят малко, да ги изпратя в командировка при комшиите. То живот ли е да се стои само на едно и също място, нали трябва да разгледаш и препикаеш поне един чужбински двор.

Културни сблъсъци на отсрещния тротоар

Нещо, с което нямам нищо против да се сблъскам

Царевица, кукуруз, мисир – по 1 лира кочана

Към пл. Султанахмед

Време е за почивка и си харесваме едно кафене. Вземаме си кой турски чай, кой турско кафе и няколко общи баклавички. Качваме се на втория етаж и се настаняваме на първа линия до улицата. Незнайно как успявам да си излея чая в скута. И по-точно горещия ми чай, поне, че си уцелвам само краката, а не и други крайници, че дрехите не смекчават температурата на течността.

Чаеният човек

Психологията на стадото

Автопортрет върху трамвая

Отпочинали и старателно залети с чай, продължаваме надолу към Синята джамия и Ая София. Точно преди въпросната джамия, един от нас си взема фреш от нар. Едвам го изпиваме тримата, толкова е стипчив вкуса му, цялата ти физиономия се сгърчва навътре, сякаш някой е започнал да изсмуква въздуха от тялото ти през … някой друг отвор на тялото. Поглеждаме Синята джамия отвън, защото всички сме по-къси панталонки, без в джобчетата ни да дрънкат семки и бонбонки, пък и дамата ни е облечена предизвикателно според изискванията им.

Парк Мехмед Акиф Ерсой

Синята джамия

Червено на черно

Айде на любеницата

Поглед към Ая София

Поглед към Синята джамия

Оставяме посещението им за друг ден и продължаваме да се размотваме безцелно. Спокоен съм, че все пак се намерихме на картата днес и сега дори си позволяваме да се поизгубим малко по уличките. Със стъмняването усещаме, че сме доволно уморени от първия ден и се насочваме към спирката на трамвая, който да ни закара до Хисаря, хотел Хисаря.