Нощна разходка в София

Тъй като първите десетина постове бяха за Куба, сега е време за нещо родно, българско, не че ще е много дълго – един пост, но все пак съм си казал, че ще ги редувам, чужбината и татковината. Някои от вас са ги виждали във Фейсбук, но за други ще са нови. Няколкото поста след това обаче обещавам, че ще са нови за всички, с изключение на двамина-трима.

Какво ли ми готви нощта

Та, да се върнем на първия български пост, ще е малко мързелив – една нощ от миналогодишната София (2012). Тъй като ми се налага да будувам поради работа в една майска нощ, решавам, че най-лесно ще устоя на Морфей като се пусна по улиците. Тъй като все още е доста хладничко дълго време се боря с мързела си и с нежеланието ми да студувам, който ме познава, знае колко съм зиморничав. С големи усилия се напъвам, не в тоалетна, да се облека, хапвам нещо (естествено), пускам си музика и грабвам фото техниката. Прилагам още малко сили, за да преодолея юрганеното (всъщност ползвам олекотена завивка, ама трудно се прави на прилагателно) привличане на леглото и излизам навън.

При първата ми подобна нощна фото разходка преди няколко месеца си бях набелязал няколко места, които тогава не успях да снимам поради подпийнало-омекналите ми крака. Насочвам се към ул. Хан Крум (не ул. Ханку Брат), където трябва известно време на полузаспалото ми съзнание да съзнае защо снимките ми са размазани, въпреки че ползвам статив. Изключвам вредителя, а именно стабилизацията на обектива ми и картината ми се изостря, цяло Full HD, че и повече. Няма да ви занимавам защо трябва да е повече от Full HD, за да не ви се додреме, както на мен във въпросната нощ.

Хан Крум и Раковска

Преминавам пресечката с Раковска и навлизам в зеления тунел, образуван от короните на разлистилите се дървета. Изчакам известно време някоя кола да мине и да остави своите следи по лентата ми и скоро се появяват няколко от най-редовните нощи птици по софийските пътища – такситата. Като гледам не съм оставил снимка с техните следи, може би не са си свършили задоволително работата, както обикновено, или пък аз не съм си свършил работата, както обикновено.

Среднощният зелен тунел на Хан Крум

Всеки път, когато отивам да плувам, което в най-добрия случай е два пъти седмично, минавам покрай една църква и винаги я заглеждам, сега решавам да я навестя и по това никое време. Църквата е Св. Седмочисленици, любима на всички седмокласници от близкото седмо училище, примерно. За тези, които не ме познават, употребата на "примерно" е знак, че съм казал някоя глупост. Да си знаете. Макар, че напоследък си признавам рядко и не я използвам за обозначаване на брейндемиджа си. Интересното за нея (благодарение на педията на Вики), е че сградата е построена през 16 в. като джамия, най-вероятно от прочутия Синан. При земетресение и последвалите щети по нея, е изоставена, а след Освобождението на България сградата е превърната в склад, а по-късно и в затвор. В началото на 20 в., сградата е преустроена в сегашната църква, като при строителните работи са открити останки от стар християнски храм и още по-древно светилище на Асклепий. Още от древни времена се е преписвало/заемало.

Църква Св. Седмочисленици

Срещу Руската църква

Насочвам се към други две сгради със същото предназначение – Руската църква, която си оставям за после и се засилвам към втората – катедралният храм Св. Александър Невски, че небето почва да изсветлява и скоро ще се съмне и аз ще се превърна в прилеп при първия слънчев лъч, примерно. Все пак си е още тъмно, а внушителната сграда е обляна от светлина от всички страни. Почти никой няма наоколо да ми се чуди що за нощна птица съм с този ми ти статив, още повече някой да ме обезпокоява. Ако съм едно изчадие на мрака или първи братовчед на Дракула, ще си умра гладен – няма кой да захапя и изпия. Ама и аз съм си избрал един маршрут – все божии места, те богопомазаните си лягат с кокошките. То и кокошки няма наблизо, ама е събота, така че най-добре да причакам някой пред Червило, ама там пък са едни орки, те ще изпият моята кръвчица. Въпреки това кръвопийно отклонение, аз продължавам да си снимам Невскито и дори близката Синодна палата. Скоро дърпат шалтера на осветлението и катедралата помръква, но затова пък светват небето или то само си светва.

Full frontal на Александър Невски

Синодната палата се крие зад няколко дървета

Александър Невски си е направил място под короните на дърветата

Завъртам се обратно към Руската църква и се спирам в началото на Георги Бенковски, дълга павирана уличка откриваща гледка към комините на ТЕЦ …, на един ТЕЦ. Малкото останали звезди на развиделяващото се небе ми го говорят, че е на запад ТЕЦ-а, ама не прекалено много на запад, все пак си е на българска земя. Един чудак ми се чуди що чиня в този чудно ранен час с това чудо пред мен и най-вече поради що се чудя на чутовните комини. Айде сега го превеждай на английски това изречение.

Западните ТЕЦови комини откъм Георги Бенковски

Докато се въртя около и се опитвам да заснема Руската църква, един индивид си ме харесва и почва да се върти около мен, но на разстояние. Смъквам си едната слушалка, ако реши да наддаде боен вик, да се подготвя. Може да е някой върколак или там, които са вампирските заклети врагове.

Пак Георги Бенковски, но в другата посока

Руската църква отстрани

Отказва се да ми каже, каквото има за казване и си тръгва или аз си тръгвам, не помня, но се насочвам към Невски, защото небето ме възнаграждава с чудесни цветове и решавам, че трябва да ги съчетая. Да не повярваш, че и в София могат да се видят такива красиви изгреви. Тцъ, тцъ. Да не се бърка с Цъ. Цъ.

Св. Александър Невски на фона на тцъ, тцъ изгрева

Извънредната ми нощна смяна приключва и обръщам към вкъщи. Лека нощ.

Розовеещото се небе и лампите на Иван Вазов

Пазителят на бананените книги