България - Да изкачиш Руен три пъти за един ден

Поредната тренировка за Килиманджаро ни събира петима героя, моя милост, Иван, Стан, Димитър и Петър, като всички без Петър сме се заканили на африканския първенец да му стъпим на главата. Аз предложих един незнаен за всички ни връх, а именно първенеца на планината Осогово, връх Руен. Останалите се съгласиха да го щурмуваме и след малко рисърч научаваме, че върхът е висок 2,251 м и граничната бразда с Македония минава през него. Също така е и най-високият граничен камък в Европейския съюз. Избраният от нас маршрут тръгва от хотел Три буки и еднопосочно би трябвало да ни отнеме 3 часа и половина и да изминем около 13 км или общо 26 км. Чудесна тренировка, която се равнява на малко повече от 1/3 от качването и слизането ни в Африка. И това за един ден. Речено сторено.

По пътя, тъй като е събота, попадаме на доста шофьори, които се движат с около 20 км под максимално разрешената скорост и то в Кюстендилска област, за която съм чувал, че всички там са състезатели. Е, изглежда, че състезателите спят и единствено техните баби и дядовци са по шосетата. Но нека да се отдалеча още малко от планинската тема и да спомена за най-щурата случка на пътя. Настигаме една Хонда CR-V по криволичещите участъци преди Кюстендил (идвайки от София), която също като гореспоменатите коли ту караше бавно, ту се забързваше, сякаш шофьорът се е събудил от дрямка. Докато изчакваме удобно място, за да я изпреварим забелязваме как шофьорът вдига едната си ръка, най-вероятно в такт с музиката. След малко вдига и другата си ръка, но все пак успява да вземе завоя. Всички онемяваме и се оцъкляме за момент, но след малко се усещаме, че колата е с десен волан и избухваме в смях. Докато изпреварваме Хондата виждаме как на лявата седалка седи или по-скоро се кълчи бясно едно дете, докато възрастен човек управлява невъзмутимо колата.

Стигаме до въпросния хотел Три буки и отивам до рецепцията да си подпечатам книжката "Десетте планински първенеца" – Руен е номер 5. Нарамваме раниците и поемаме по дългия път, който ни очаква. В колата чухме, че се очакват дъждове в ранния следобед в западните части на България и особено в планинските райони. Ами ние няма как да сме повече на запад, затова се настройваме, че най-вероятно ще ни завали.

Поглед към вр. Руен

Според нас някой от тези върхове трябва да е Руен, ама кой не е сигурно. (само дето никой не е)

Нашата смела дружина и вр. Руен, там някъде вляво

Първата част от маршрута не е тежка, полегата си е, по черен път, нищо особено. Само дето си е доста път. Стигаме до една двуетажна сграда и обор срещу нея през пътя и спираме за кратка почивка. Зад къщата се оказва вр. Човеко (2,047 м), ама кой да знае.

Първата ни спирка

Сложили по нещо в стомаха продължаваме по пътя. Подминаваме заслон Превала и скоро стигаме до първото сериозно нанагорнище. И кръстовище на не знам колко пътя и пътеки – Осоговските Петте кьошета. Пътят нагоре дори е двупосочен с две платна. Тъй като от позицията ни, точно преди вр. Кулиците, останалите върхове, сред които и Руен, не се виждат и ние решаваме, че това пред нас е Руен. И тъй като се движихме с доста бързо темпо решаваме, че трябва да покорим "Руен" за 1 час по-малко от официалното време, което е 3 часа и половина. Тук се прокрадва първото ни съмнение дали наистина това е Руен, ама трамбовахме с доста бърза крачка. Аз и Стан подминаваме един черен път, който минава встрани от нашия Руен, напъваме се и превземаме връх … Кулиците (1,862 м). Естествено, не знаем, че това е истинското име на нашия пръв Руен, но ако го знаехме поименно щяхме да го нагрубим солено (да не казвам напсуваме). Още по-естествено, Кулиците не ни е виновен с нищо като не знаем къде точно трябва да стигнем. Успяваме да си поемем въздух като в същото време пристигат и другите трима и им съобщаваме веселата новина. Имах и второ съмнение, че не сме там, за където сме се запътили, докато изкачвахме първия ни вр. Руен, защото предните дни гледах снимки от маршрута и първенеца и нещо не ми се връзваше, липсваха един-два заслона по пътя, пък и върхът изглеждаше съвсем различно.

Цветенца

Панорамен изглед към Илан дере (най-вероятно)

След първото ни разочарование и кратка почивка се пускаме надолу покрай зимната маркировка и започваме да обсъждаме как да подходим към втория ни "Руен". Единият вариант е да се продължи по зимния маршрут, който минава през вр. Църни или Церни камък, след това се спуска надолу и пак катери нагоре към втория ни Руен. За този маршрут имаме само един желаещ, т.е. луд – Стан. Останалите решаваме, че ще продължим по черния път и ще подходим откъм далечната страна към "Руен". Разубеждаваме единствения ни луд и петимата продължаваме по черния приятен път. Скоро той ни отвежда до бившата застава Шапка в подножието на едноименния връх, който за нас е вторият Руен. Ако вече се объркахте, повярвайте ми ние бяхме още по-объркани.

Поемаме по една пътека малко след заставата, на която виждаме маркировка и сме сигурни, че това ще ни отведе до крайната ни цел. Точно като стигаме до билото и където би трябвало да завием надясно или леко назад, за да стигнем "Руен", виждаме, че пред нас има друг връх, който е по-висок от нашия втори Руен и се засилваме към новия претендент. Вторият ни мираж всъщност е вр. Шапка със своите 2,188 м.

Малко преди да стигнем третия ни Руен за деня съзираме в близката далечина друг връх, който как да ви кажа … е по-висок и изключително много прилича на вр. Руен от снимките в интернет. Подлудели, другите се отказват да изкачат третия Руен, който всъщност е Мали Руен (2,230 м). Аз обаче излъгвам краченцата си и ги насочвам нагоре. Все пак отклонението не е голямо, а пък и стигнахме прекалено близко, за да не го "мина" и този връх.

Поглед към вр. Шапка (вляво) и Кулиците (вдясно)

Подминаваме заслона и най-накрая стигаме истинския Руен. Само дето никак не му се радваме. Не, че той ни е виновен, ама … Залягаме в тревата за почивка, че доста се изморихме, докато стигнем до не знам кой подред Руен. Аз се намествам удобно в една изкуствено изкопана канавка в почвата, която се оказва граничната бразда. След като замезвам и си отпочивам малко в ничия земя, ставам да разгледам и да нащракам върха.

От ляво на дясно: граничен камък №91, бетонния постамент обозначаващ върха и част от зимната маркировка

Македонската част от върха и останки от гранична застава/бункер

Поглед от останките – 2/3 македонско (вляво) и 1/3 българско (вдясно)

В долината вдясно се намира неработещият рудник Руен.

Гадинка скоклива

Тъкмо, когато решаваме да направим снимка за спомен, обещаният дъжд решава, че е настъпил неговият час и ни изгонва набързо от върха. Едвам успели да облечем водонепромокаемите якета се приютяваме в близкия заслон. Докато изчакваме да понамалее дъжда, успяваме да го разгледаме. Има две помещения с маси и пейки, в едното има печка и дърва за нея, а в другата стъклен шкаф с най-различни предмети от първа необходимост, включително и храна, оставени доброволно от случайни туристи. Има и едно касетофонче, но не успяваме да го подкараме. След пет минути дъждът се е отказал и ние се показваме навън.

Снимка с върха, макар и от разстояние

Поемаме на обратно, този път по черния път, който се вие около върховете и плавно слиза надолу. Пейзажът е много по-различен от този в Рила и Пирин – заобикалящите ни хълмове са обли и обрасли с трева, пожълтяла от лятното слънце – почти изглеждат меки. Дори и върховете, които вземаме за Руен, както и самият първенец са подобни, само вр. Шапка се вписва в моята традиционна престава за връх – остър и каменен.

Осоговски пейзажи 1

Осоговски пейзажи 2

Долината на Църна река и едноименния резерват (горският масив). Вляво се вижда черният път, по който се върнахме.

Осоговски пейзажи 3

Отново долината на Църна река и резервата.

Малко след заслон Превала, облаците се понасъбират над главите ни и почват да пращат предупредителни стрелички-гръмотевички. Подпалваме галошите сякаш сме тръгнали преди малко на разходка и се молим да не ни удави. 20-30 минути преди крайната ни точка започва да вали, но все пак много леко. 10 минути преди края на разходката ни, забелязваме джипка на гранична полиция, от която излиза един усмихнат полицай и ни иска личните карти за проверка и ни пита къде сме ходили. Отговаряме гордо от Руен и го питам на свой ред дали е ходил до там. Смеейки се, отвръща положително, но добавя: "С джипа". Пита ни също така дали носим картони цигари. Вечните цигари. Ние като добри граждани и още по-добри приятели казваме, че цигарите са в другите двама от групата, които се задават след малко, и добавяме, че са много съмнителни и задължително трябва да им направи проверка на голо. Отминава глупостите ни с усмивка. Някъде бях чел, че трябва да се съобщи на граничните власти, че ще се разхождаш в граничната зона, но не ни правят никакъв проблем за това, че не сме съобщили. Тъй като на двама от групата личните им карти са в колите до хотела им предлагаме да ни закарат до там, което за нас ще е добре дошло предвид дъждецът, който ръми. Полицаят оценява шегата, връща ни личните карти с усмивка и ни пуска да си вървим.