Kilimanjaro - to Uhuru and back (day 6)

We get up and put on at least two base layers, winter/ski pants, soft shell and winter/ski jackets. I push myself to eat two bowls of porridge, although I feel sick from it. Stan feels worse that yesterday and doesn't want to eat any porridge. We start walking little after 2 o'clock and we can see some groups of lights up on the hill. The serious slope starts right away from the camp and almost without exception will make our life harder in the next vertical 1,300 m/4,300 ft. It gets harder for Stan and Chewa takes his dayback. The path winds around rocks and scree.

After an hour or two we meet the first group that has given up. We can't laugh at them not making it, because we know very well what they have been up to and a part of us wants to turn away to the camp as well. I feel for them and tell myself that I am going to get to the top for them as well. After some time we meet another group of one that are going back untimely. Stan's state doesn't improve and he frequently needs rests, he feels dizzy, but continues.

The sky is starting to lighten up behind Mawenzi and every time we walk to the right we manage to feast our eyes on the unbelievable colors of the sky. We won't make it on time to see the sunrise on Stella point at about 5,700 m/18,700 ft, but it doesn't matter. I look upwards from time to time and the crater's edge doesn't come any closer, as if somebody stacks more and more rocks on top. If you hurry little bit the mountain takes away from you the little oxygen that it has given you, it is very impatient with the impatient ones.

Mawenzi and the sunrise

Килиманджаро - до Ухуру и назад (ден 6)

Ставаме и обличаме поне два слоя термо бельо, зимни/ски долнище, полар и зимни/ски якета. Напъвам се да хапна 2 купички поридж, макар яко да ми се повдига. На Стан му е малко по-зле от предния ден и отказва да хапне от вкусния топъл буламач. Потегляме малко след 2 часа, а нагоре по склона се виждат няколко групички светлини от челници. Сериозният наклон започва веднага от лагера и почти без изключение ще ни прави живота по-труден в продължение на 1,300 метра денивелация. Стан нещо се затруднява, както аз предните дни и Чуа му взима раницата. Пътеката се вие зигзагообразно около скали, камъни и на места сипеи.

След час-два срещаме първата оказала се група. Не можеш да им се присмееш, че не са устискали, защото много добре знаеш на какво са подложени и защото частица от теб иска да обърне посоката надолу като тях. Разбирам ги и си казвам, че ще го изкача и заради тях. Срещаме още една група, макар и от 1 човек преждевременно да слиза. Състоянието на Стан не се подобрява и има нужда от по-чести почивки, вие му се свят, но все пак продължава.

Небето започва да изсветлява от към Мауензи и скоро при всяко ходене надясно успяваме да се насладим на все по-невероятните цветове, в които се обагря небето. Няма да стигнем на време до Стела пойнт на 5,700 м (ръба на кратера), за да видим изгрева, но не е толкова важно. Поглеждам от време на време нагоре и няма достигане този ръб на кратера, не стига, че вървим вече 4-5 часа, сякаш някой добавя още камъни и го отдалечава от нас. Забързаш ли се малко планината ти отнема и малкото кислород, който ти е отпуснала, много е нетърпелива с нетърпеливите.

Мауензи и изгрева

Kilimanjaro - Barafu camp (day 5)

Probably this is the first night that we all manage to get a good sleep. The headaches are gone. The camp is rather windy and there is no frost on the ground, no condensation in the tent. We go for a walk around the camp before having the usual breakfast.

Down

Килиманджаро - лагера Барафу (ден 5)

Това беше първата нощ, в която всички се наспахме хубаво, с минимален брой събуждания. Главоболието е отминало. Лагерът е доста ветровит и няма нито скреж по палатките и земята, нито конденз в преддверието. Разхождаме се из кемпа, преди да закусим.

Под нас

Kilimanjaro - Barranco camp (day 4)

This morning is no different than the previous, that's why you know what awakens me and where I go first. Outside everything is again covered in frost, the clouds are beneath us and only Mt. Meru stands out.

Morning panorama

Килиманджаро - лагера Баранко (ден 4)

Тази сутрин не е по-различна от останалите, затова знаете какво ме събужда и къде отивам. Навън всичко отново е в скреж, облачността е под нас, пробита единствено от Меру.

Сутрешна панорама

Kilimanjaro - Shira 2 camp (day 3)

I don't know what the time is, but my digestive system as every morning takes me out of the sleeping bag. Outside everything is covered in frost – the tent, the vegetation, even the dust. I go into the most leaning toilet and while I pull my pants down I wonder if the shitty tower of Shira will fall down, while I am inside. I go out victoriously with my hands up in the air, I hum the Rocky theme song, I turn around me and go to receive the applauds of the just awaken sleeping beauty-machines.

All is frosty

Килиманджаро - лагера Шира 2 (ден 3)

Не знам колко е часa, но храносмилателният ми тракт, както всяка сутрин ме изкарва от чувала. Навън всичко е в скреж – палатката, прахоляка, растенията. Влизам в най-наклонената тоалетна и докато си свалям гащите се чудя дали лайняната кула на Шира ще падне, докато съм вътре. Излизам победоносно с вдигнати ръце, тананикам си мелодията от Роки, правя едно кръгче около себе си и отивам да получа овациите на току-що излюпилите се спящи красавици-машини.

Всичко е в скреж

Kilimanjaro - Shira 1 camp (day 2)

In the morning, while I fight with the need of my bladder to get emptied and my unwillingness to go out of the cozy sleeping bag, I hear three laser-like sounds from the near tent and later Sasho claims the fame. The first night in my life in a tent and a sleeping bag is successful and most probably I will repeat it this night (do I have a choice).

The beautiful flora

Килиманджаро - лагера Шира 1 (ден 2)

Сутринта, докато се боря с желанието на мехура ми да стана и да се облекча и моето нежелание да се измъкна от така уютния спален чувал, чувам три лазероподобни звука от съседната палатка и по-късно Сашо се окичва със славата. Първата ми нощувка на палатка и в спален чувал през живота е успешна и най-вероятно ще повторя и тази вечер (имам ли избор).

Флора

Kilimanjaro - to Big Tree Camp (day 1)

A lot of time has passed since my last post, which is partly due to the fact that I was far from civilization for some time and partly because I was being lazy to write afterwards. So, the next 4-5 months should be devoted to the extraordinary adventure in Africa, which I experienced in the end of 2013. Now I'm gonna stop writing endless introductions, because somebody has to translate them in English afterwards (as I write them first in my native language), which is not my favorite part of my blog writing experience. Also, I will try to make the posts less texty due to the same reason. However, the travel photo book that I make after every major trip of mine will be very lengthy word-wise and will include all of my thoughts.

The last explanation about what I saw and what you can expect to see on my blog – the first part of my adventure was a one week ascent of Kilimanjaro together with three friends of mine, which was followed by a one month safari through Kenya, Uganda, Rwanda and Tanzania with no acquaintances at all. Let the journey begin.

I land in the dark of night, very dark, 3:30 dark at the international Kilimanjaro airport. The first real African experience is awaiting me already – getting a visa. I go to desk №1, where I have to pay. I ask for a multiple entry visa as I will have another entry in Tanzania later on my travel, but the desk clerk tells me that I can't, and I should not try to be a wise guy. The last part is self-explanatory, as well as the fact that I'm going to pay $50 each time I enter the country and I am going to pay them like a dude or like white dude, mzungu. For the uniformed this is the name that the Africans use for white people, which comes from the name for wanderers with aimless/lost look, which the first European travelers to this part of the world had. I pay the money and go desk №2, where they take a photo of me and put the visa in my passport. On desk №3 – they make a photo of me again, as well as take my finger prints. Just in case, I ask the guy at desk №4, if I have to go to him as well, to which he looks at me lost in thought and takes my finger prints again. I refuse to ask anybody anything, take my luggage and head to the welcoming party. Unfortunately, I don't see a note with my name, but at least I find one with the name of the company that organizes the hiking trip, Tro-Peaks. Joseph is glad to see me (cause he doesn't have to wait anymore) when I go to him, as I am too. After an hour of driving we reach Moshi and the hotel. We wake some people, among which the security guy, the receptionist lady and lastly Ivan, who opens the door to our room being very sleepy and I go to bed with the hope that I will be able to get some sleep before our hiking start in 5 hours.

Surprisingly, I wake up rested and while I hurry to rearrange my luggage, I panic a little bit not to forget anything important for the climb. Then I go and have a fast breakfast and even faster shower trying not to be late for the departure, a notion, which is almost unknown around. Naturally, things are getting done slowly and we go an hour later. And I was worried that everybody is going to wait for me. The four of us get into a rather large van, as well as many locals, which will be our support crew. There should be an entourage of 14 people – a main guide, an assistant guide, a cook and porters, many porters, but we don't believe that all of them are here. We try to remember how many people we saw boarding the van and count them to a total of 17-18 people, including us, which means that the whole crew is on board. We take a selfie with the idea to count ourselves, but Sasho's large head covers at least 10 people.

Count yourself

Килиманджаро - до лагера Big Tree (ден 1)

Доста време измина от последния ми пост, което отчасти е заради това, че липсвах от цивилизацията известно време и също толкова отчасти, че ме помързяваше да пиша след това. И такааа, би трябвало да следват 4-5 месеца постове посветени на уникалното (да си призная я мразя тази дума, всичко е уникално, което от своя страна го прави неуникално), на изключителното приключение в Африка, което преживях октомври и ноември на отминалата 2013 година. Сега ще спра да пиша безкрайно дълги предговори, защото после ще трябва да се превеждат на английски, което не ми е най-любимата задача, когато се занимавам с блога ми, Бога ми. Също така и самите постове ще гледам да са по-оскъдни откъм текст поради същата причина.

Последни обяснения относно това, което аз видях и което вие може да очаквате да видите на блога ми – първата част от приключението е/беше едноседмично изкачване на Килиманджаро заедно с трима мои приятели, което е/беше последвано от едномесечно сафари из Кения, Уганда, Руанда и Танзания с нито един познат човек. Нека приключението започне сега.

Кацам по тъмно, много тъмно, 3:30 тъмно на международното летище Килиманджаро. Първо истинско африканско преживяване – вземане на виза. Насочвам се към гише №1 – плащане. Питам за виза за многократно влизане, защото след време пак ще имам влизане в Танзания, но служителят ми отвръща, че не може, ще му се правя на тарикат май. Това последното само се подразбира, както и това, че ще си плащам $50 всеки път като влизам в страната и то като пич ще си ги плащам, или като бял човек, мзунгу. За непознатите това е името, с което местните наричат белите и което идва от името за бял човек с блуждаещ/загубен поглед, каквито са били първите европейски изследователи. Плащам и към гише №2, където ме снимат колко съм самодоволен, че съм в Африка и ми лепват визата в паспорта. Следва гише №3 – отново ме снимат, изглежда съм много самодоволен и ми вземат отпечатъци. Питам служителя на гише №4 дали трябва да правя нещо при него, а той поглежда умно и отново ми взема отпечатъци. Отказвам се да питам повече, вземам си багажа и се насочвам към посрещачите. За съжаление не ме чака табелка с моето име, но поне намирам такава с името на компанията, която ни организира изкачването, Tro-Peaks. Джоузеф ми се зарадва много, когато се насочвам към него, както и аз на него. След около час път с кола стигаме до Моши и до хотела. Събуждаме няколко човека, сред които охраната на хотела, рецепционистката и накрая Иван, който сънен ми отваря вратата и лягам в леглото с надеждата да се наспя поне малко за тръгването ни след 5 часа.

Изненадващо, сутринта се събуждам наспан и докато бързам да пренареждя багажа си, изпадам в лека паника да не забравя нещо важно. Следват бърза закуска и още по-бърз душ, с идеята да не закъснея за тръгването, понятие, което е почти непознато по тези ширини. Естествено нещата се забавят и тръгваме един час по-късно от уречено. И аз се притеснявам, че ще забавя групата. Качваме се четиримата в един прилично голям бус, както и доста местни, които ще подпомагат изкачването ни. Би трябвало да имаме 14 човека антураж – един главен гид, един гид-асистент, готвач и носачи, много носачи, но не вярваме всичките да са тук. Докато се возим се опитваме да преброим по спомени колко хора сме видели да влизат вътре и ги докарваме към 17-18 човека, заедно с нас четиримата, което значи, че май сме всичките. Правим си снимка с идеята да се преброим, но голямата глава на Сашо закрива поне 10 човека.

Преброй се